Гагаузи
Гагаузите са православни християни, говорещи особен диалект на турския език. Макар че историята им е тясно свързана с българските земи, повечето са се изселили по време на Османската империя. В България е останала малка група по Северното Черноморие, Добруджа, Ямболско. Гагаузи живеят днес в Молдова /Автономна република Гагауз Ери/, около 153 000 души според последното съветско преброяване, Украйна, Турция /около 10 000 души/, Гърция, Македония, малки групи има в Русия, Казахстан и други бивши съветски азиатски републики. Всички те са потомци на преселници от България. В България на преброяването от 1992 г. 1 478 души са се самоопределили като гагаузи. Експертните оценки говорят за около 40 000 души. Векове думата “гагаузин” е определяла по-скоро обособена културна и езикова общност. Затова не е чудно, че голямата част от гагаузите в България са предпочели да се идентифицират като българи, съхранявайки същевременно специфичните си културологични особености. В преброяванията между 1880 и 1926 г. броят им варира от 12 000 души до 3 669. /По-ниските цифри са от периода, когато Южна Добруджа е била в границите на Румъния/.
Хипотезите за произхода на гагаузите са много. Някои търсят корените им в прабългарските племена, други говорят за турцизирани езиково славяни, трети ги свързват с узи, огузи, печенези, селджукски турци, кумани, хуни. Която и от хипотезите да е вярна, очевидно е, че в Османската империя те не са били разглеждани като народ /милет/, не се споменават в никакви документи и са броени заедно с българите християни. Голяма част от гагаузите заедно с българи колонисти се преселват в Бесарабия. Там те се установяват в съседни или смесени села. И до днес в много гагаузки семейства там се знае и български, и турски език. Царските руски статистики също не отбелязват гагаузите като отделен етнос. Многонационалната и многоезична Бесарабия обаче всъщност е била консервираща и съхраняваща културните различия среда. И до днес там са съхранени и се развиват религиозни и етнически групи, отдавна асимилирани другаде. Гагаузко самосъзнание ясно изразено се формира в годините на съветската власт. Известна е сталинската национална политика, която е едновременно насочена към съхраняване на етническите различия и етапи на жестоки репресии към едно или друго национално малцинство. Повечето от гагаузите в Русия и Азия са потомци на изселени по време на сталинските репресии. Днес гагаузите в Молдова, макар да са свързани с Турция поради езиковата и културна общност, се смятат и свързани с България. Парламентът на Автономната република Гагауз Ери обяви 24 май – Деня на славянската писменост и култура – за един от четирите национални празника на страната. В университета в столицата Комрад се изучава българска филология, като с помощта на българското Министерство на образованието там работят и преподаватели от България, а студентите идват на стаж в България. Сред следващите в България студенти – българи от Бесарабия – има и гагаузи.
В България е трудно гагаузите да бъдат разгледани отделно етнографски, тъй като фолклорът им /както на турски, така и на български/ и религиозните им практики и обичаи са в много пряка връзка с тези на околните групи българи. Исторически известни като земеделци и скотовъдци, по поминък не се различават от околното население. Участвали са и участват в обществения и политически живот. След войните от началото на века заедно с бежанците българи от останали в други държави територии в България търсят приют и гагаузи. Исторически гагаузите са силно религиозни, като в определени периоди голямо влияние сред тях е имала гръцката патриаршия. От една страна, въобще влиянието на патриаршията в Добруджа е било по-силно, тъй като до завладяването на България от османците официалният език в Добруджанското деспотство е бил гръцки, от друга – гръцката религиозна пропаганда винаги е отделяла специално внимание на малки езикови и етнически групи. Тук се е разпространявала т. нар. Караманлийска книжнина – богословски съчинения на турски език с гръцки букви. Днес остатъци от гръцко влияние могат да се открият в религиозните практики, силно примесени с влияния от дохристиянския пласт.
Използвани източници:
Живка Стаменова. Гагаузи. Общности и идентичности в България, София, 1998.
Емил Боев. Не заблудата, а лъжата за гагаузите. Добрич, 1995.
Анна Малешкова, Димитър Димов, Николай Куртув. Валя Пержей. Кишинев, 1998.
Броеве на в. “Родно слово” – Кишинев, “Роден край” – Одеса и разговори със студенти и преподаватели от Бесарабия.
А. И. Манов.
ЗА
ГАГАУЗИТЕ
Турските народи, преди да нахлуят в Европа, живели в Монголия, под общо название Огузи. Намерените загадъчни надписи по скалите на брега на реката Орхан (приток на р. Енисей), които са прочетени при съдействието на известния ориенталист Томсен, принадлежат на особено тюркско племе, наречено Тюрк-Огуз. Тези турски народи, след дълго съжителство, са били най-сетне принудени да се движат по направление към южноруските степи поотделно и в отделна политическа самостоятелност, като:
1) печенеги, ;
2) узи;
3) кумани.
В IХ век те заемали вече областта между р. Волга и Янк. В 1055г. узо-тюрките, гонени от куманите, за пръв път нападнали на руското Переяславско княжество. Руските князе се опълчили против тях в 1060г. и тъй ги победили, че те били принудени да бягат по дирите на печенегите към югозапад. През 1064г. те минали Дунава. Една част от тях е попаднала под византийската власт, а друга част се е завърнала и се е настанила край руската граница под название "Черни Клобуки" (Черни Калпаци, на турски Кара - калпаклъ). Според гръцкия историк Папаригопуло се е появил в 1065г. по бреговете на Дунава, един турски народ, наречен Узи или Огузи. Според Скилица той се е състоял от 600 000души, а според Зонар само от 60 000 души; те преминали Дунава с лодки и разпръснали българо-гръцката войска, която била изпратена да попречи на преминаването им. След това те се установили в северна България. Една част от тях е заминала към Солун и Гърция, като е плячкосвала и грабила. Навръщане тя е била обаче, принудена по причина на тежка зима, да хвърли плячката; тя се завърнала в окаяно положение при своите край Дунава. От тука те плячкосвали Тракия и Македония. Тогавашният византийски император Константин Дукас опитал се да ги подкупи чрез подаръци, за да се завърнат, но не успял. Тогава той се е принудил да се опълчи против тях. Но по онова време е било положението на императора толкова окаяно, че императорът не е могъл да излезе срещу узите с повече от 150 (?) души! За щастие на императора, получено било известие, че те били погубени от глад, чума и от българите и печенегите, които ги нападнали. От узите, които останали от по-напред под властта на византийците, като техни съюзници и поданици, мнозина се установили да живеят около Дели-орман, където те намерили техните сънародници печенеги. Тая компактна там маса, служила като гнездо и място за прибежище на всички придошли едноплеменни разни тюркски племена, които с време се асимилирали с другите, като е останало общото им име Турци. Това обстоятелство е спомогнало да пазят и до днес националното си съзнание като Турци.
Един поглед върху названията на делиорманските села ще ни убеди за някогашните там турски племена и семейства. Напр. с. Узлар, (уз-лар = узите), Хорозлар, Азаплар, Герзалар, Сонгулар, Сиахлар, Каспичан (название на едно от турските племена), Кочулар, Дураклар, Гейкчилер и др.
Християнството не е могло да разбие тая компактна маса и да я приеме в лоното си, както е станало с другите турски племена, живущи между християнското население. И до днес Делиорманците си запазили отделното от османските турци национално съзнание и затова, запитани какви са, не отговарят "турци сме", но "биз ислямъс" (ние сме ислямци), по същия начин както и християнските узи (гагаузи) отговарят често "биз християниз" (ние сме християни), в различие от гърци, българи и др.
Евлия Челеби, който е писал пътуването си през ХVII век (1651г. и др.) из българските земи, обиколил е и областта "узи-еялет". Значи през 1651г. областта в североизточна България се е казвала узска (гага-узска). Челеби казва, че населението в Силистра е от среден ръст, здраво телосложение и веселяци; те носят татарски калпаци и са от татарско произхождение. Освен тях има добруджански племена Читаци, произлезли от смесване на татари, българи, власи и молдованци. Жените им ходят забулени; те са много целомъдрени, срамежливи и се закриват добре. Читаците почитат всичките си гости и ги канят на гощавка. Хората са кротки, искрени, с добри нрави и характер. Раите на гр. Добрич (Хаджи Оглу Пазарджик) се наричат добришки читаци; те образуват едно чудно общество. Добруджанци и Делиорманци са отделни племена; те са смели и храбри юнаци .
Челеби намира различие в техния език от османлийския. Отбелязваме тука някои от тези думи, които са до днес в употребление между гагаузите. Например: калаик (гагаузки халаик) робиня, кавра (кавра) донеси, мечекли (мечикли) чума, гивенде (гювенде) проститутка и др.
Както се вижда, Челеби нарича добруджанците и делиорманците Читаци, особено племе, които са раи на османските турци, макар мюсюлмани. Всичко това иде да потвърди, че делиорманците не са османци, изпратени там от Анадола или друго място, но са същите ония племена, особено узи, които са образували компактна маса в Делиормана, под общо название Турци. По характера Делиорманците имат сходство повече с гагаузите, отколкото с османските турци. Когато османският турчин е свиреп и неотстъпчив спрямо другите вери, делиорманецът е тих и не прави разлика между него и християните. Гостоприемството у тях е развито до висша степен. По говора, делиорманците имат също по-голямо сходство с гагаузите отколкото с османците. Между много други можем тук да приведем още, че когато османците употребяват за потвърждение думата евет (=да), делиорманците и гагаузите употребяват думата яа (=да). По-обширно ще говорим за това на друго място. Между гагаузите има предание, според което, между делиорманските турци и гагаузите има разлика колкото между ципите (обвивките) на лука: "бизим арамъз бир сован зар кадардър". Делиорманците се наричат обикновено амуджа (=чичо). Предполагаме, че делиорманците са турци от узко произхождение.
Византия е имала особени полкове, наречени узки, които се отличавали по юначество и храброст. Тези полкове служили като погранични, против нахлуванията от север. Същите обаче, полкове, изпращани против османците често се съединявали с османците, вместо да се бият с тях.
За началото на създадената първа огузка или узка държава Г. Баласчев разправя следното: Селджуският султан Изедин Кайкавуз, през нашествието на монголите в Мала Азия, изгубил престола си и се е предал в ръцете на Палеолог (в 1261г.). Султанът живял с християните като добър християнин, а между турците изповядвал мюсюлманската вяра. Нагласено било от императора да се даде помощ на Изедин, за да завземе северозападния кът на черноморското крайбрежие, което тогава съставлявало част от българското царство. Тази крайбрежна област е била известна в ХІІІ и ХІV век под названието Карвунска с главния град Карвуна или Карбона, сега Балчик. Българският цар Константин Тих не е успял да прогони новия си опасен неприятел, който се е вече настанил в богатата черноморска област. Византия посочила тази област на съплеменниците и сподвижниците на Кайкавуз с цел да й служи като опора против чуждите нашествия откъм север. Веднага след организирането на държавата си, Огузите пратили тайно известие на сродните им турски семейства в Анадола, отдето много турски семейства са заминали в Добруджа. Много тюркменски племена се поселили тогава в източните провинции на Никейското царство и приели гръцкото поданство. От тях Изедин рекрутирал многочислени войски. Византийският император заселил част от тях в карвунската област и в одринско, дето и до днес се намират християни, които говорят турски. Тази новосъздадена държава на Кайкавуз, била поставена под църковното ведомство на Цариградската Патриаршия. Изедин се представлявал като християнин; той намерил в Карвунската си държава едноплеменниците си узи и с тяхното участие е засилил значително мощта си, като основал една самостойна и независима в политическо отношение, държава.
Днешните гагаузи, според Баласчев, са потомци на сподвижниците на султана Изедин Кайкавуз, от когото са получили прозвището си гагаузи.
Около 1346г. в Карбона (Балчик) се е намирал болярски род Баликас. Това име е турско (балък = риба). След неговата смърт огузгия престол заел Добротица (Добротич), брат на Баликас, с висока владетелска християнска титла, деспот. През владичеството на Добротич огузката държава толкова се е усилила, щото тя е имала много връзки със съседните си държави. Оттогава още тя почнала да се нарича вместо карвунска земя - Добротишка. Турските писатели я наричат Добруджа. Тая огузка държава на Кайкавуз или Гайгавуз съществувала независима 130 години с отделен екзарх, подчинен на цариградския патриарх. След падането на огузкото царство под Османците, голяма част от огузите била принудена да приеме ислямизма. Друга част пък, която била по-твърда в религията си, криела се дълго време, като представлявала, че е мохамеданска. Това те могли толкова лесно да сторят, колкото те и така почти по нищо не се отличавали от османците, освен по религията си. По такъв начин османското население с приемане в редовете си на разни други турски племена, като узи, кумани и печенеги и др., значително се увеличило в тия страни.
Известно е, че след падането на Цариград в турски ръце, султанът признал като глава на всички православни християни, без разлика на тяхната народност, само цариградския патриарх. Доколко османците продължавали да бъдат опиянени от успехите си, нито дума не могла да става за черкви, училища и за раята. Религиозните обреди се извършвали скришно. Когато, обаче, патриархът почнал да се вслушва от великия везир, а владиците от пашите, християните почнали вече по-открито да извършват религиозните си обреди и да отварят училища. Узите, като народност без култура, били изоставени съвършено в ръцете на цариградския патриарх, който разполагал с тях по национално и религиозно отношение. Голяма част от узите взимат гръцкото образование и възпитание и се наричат елини; друга част остава под влияние на българите и друга на турците. Това е причината дето гагаузите, потомци на старите узи, ги разделят на същински и на български. Първите живеят край Черно море, те са били под гръцко влияние. Българските са били под българско влияние ( в Провадийско). Всъщност обаче, едните и другите са гагаузи. Българските казват напр. "свети, како, леля и др.", когато гръцките казват ай (свети), абла (како), тийзе (леля) и др. Турските гагаузи в с. Дормушкьой казват на иконата по турски пут тахтасъ (дъска на идола), в с. Войводакьой таптъъмъз тахта (дъска, на която се кланяме), а пък българските и гръцките казват икона. Преследванията, на които гагаузите са били изложени от турците, ги принудили да се преселят, заедно с българите, в Бесарабия. Според Мошков в Бесарабия са се преселили 70 000 гагаузи.
След покоряването на узката държава от Беазит, узите не се споменуват вече. Ев. Челеби (ХVІІ век) нарича областта узка (узи еялет), без да споменува за узите, той ги нарича Делиорманци, Добруджанци и Читаци. Узите се вече наричат гагаузи (гага-узи). Това прозвище не е ново, както някои предполагат, нито се счита като псувня, както казва Иречек. Напротив, гагаузите помежду си, не се наричат с друго национално име, освен: "бен гагаузум", т. е. аз съм гагаузин. Особено, когато той иска да даде важност на себе си и казва "бана гагауз дерлер", т. е. на мене казват гагаузин - сир. аз не съм обикновен човек, но съм благороден и юначен гагаузин. Гагаузите нямат доверие на никой народ, като ги считат по-долни от тях. Когато се срещнат двама непознати гагаузи, за да се уверят дали са едноплеменници, те се питат "сен миннет ми син?" т. е. от нашите ли си (от народа ли си), значи гагаузин ли си? Щом получи отговор "миннетим", тогава само си говорят без стеснение (откровено). Според казаното се вижда, че днешното прозвище гагаузин не е псувня, но напротив, то се произнася с гордост. Наистина, има случаи, когато гагаузинът, запитан за народността си, отбягва да се нарече гагаузин, като в такива случаи се нарича християнин. Това, обаче, е следствие на преследванията и налагания от разни органи на властите, които не признават гагаушки народ; те ги накарват да се казват българи.
Колкото се отнася до произхождението на думата гагаузи, мнозина са дали разни тълкувания. Академикът Радлов смята, че думата гагауз е съкращение на думата агуз или огуз, название на племето, известно в историята под името узи, огузи. Г. Димитров е написал цяла статия за филологическото развитие на думата гагауз с всевъзможни тълкувания. Ив. Николау счита гагаузите за най-старите местни жители на гр. Варна, Балчик и Каварна, наречени Агави, Катузи и Кробизи, които споменува Плиний. Думата гагауз тълкува от Агавуз. Апостол Андрей, който посетил Варна ги нарича Агавуз.
От всичко дотук казано се вижда, че всички национални или прилагателни думи, предназначени да обозначат гагаузите са сходни и се въртят около думата гагаузи. За нас е важно, дали под думата гагаузи се разбират узите, за което ние сме уверени не само поради досега казаните причини, но и заради това, че и езикът и обичаите им са едни и същи, а главно защото между народа има предание за идването на техните прадеди откъм Дунава. Даже до днес се говори между гагаузите за бившето гагаузко знаме, което един ден щяло да бъде поставено на върха Чаракмана до Каварна, дето щели да се съберат всички гагаузи. Това знаме, както чухме да разправят гагаузите във весело настроение, се състояло от разярен петел на червено поле.
Колкото за нас, ний съвсем не се безпокояваме от представката гага, гаг, ага и др. пред думата уз, тъй като за каквито и да считат гагаузите, те всички са от "минета", както те казват. Жалкото е, че те са осъдени на изчезване като малък и некултурен народ. Това е причина, дето ние се наехме по възможност да издадем в отделна книга всичко, що се отнася до тях. Това правим особено като имаме предвид, че мнозина незнаещи техния език, обичаи и др. писали за тях неверни съобщения.
По езиково отношение не съществува почти никаква разлика между говора на всички гагаузи. Езикът им е много сходен с онзи на османските турци и заради това те, когато искат да знаят дали неговият събеседник знае неговия език, не запитва дали знае гагаушки, но дали знае турски; той запитва "тюркча билиормусум". От това става ясно, че признава за неговия език турския. До освобождението ни, гагаузите употребявали гръцката азбука. За книги за прочит им служили така наречените караманлийски написани с гръцки букви на турски език. Обаче те не го разбирали напълно. Доста голяма разлика има обаче, гагаузкия език от куманския. Ако сравните куманския речник (Codex cumanicus) на Д-р В. Радлов с гагаушкия словар на В. Мошков, ще изпъкне голямото им различие.
Колкото се отнася до облеклото на гагаузите, то не е било еднакво в разни времена. Преди около 150 години, доколкото узнахме от стари хора, облеклото у мъжете се е състояло от бир гьошлю чаашир; той е бил един вид тесен потур със или без гайтан, с широки крачоли (пача), джамадан, един вид жилетка с двойни копчета от гайтан, контош горна дреха и широк кушак (пояс). Контошът се е наметвал обикновено върху лявото рамо, вместо да се облече. На главата тургали чалма (широк шал). Главата остригвали като оставяли перчем. На краката носили бели чорапи и емении (турски пантофи). Изобщо гагаузинът обичал да се гизди; такива наричали кърнак (наконтен).
Преди около сто години облеклото почнало да се изменя, като тесните чаашири станали широки. На главата тургали таке, около което обвивали шервиет (черен шал). По-после почнали да носят фес и го обвивали с копринена или обикновена кърпа, докато най-после е останал само фесът. Във Варна носили и широки шалвари както гърците от Измир.
Жените носили дон (гащи), дълга риза (гьомлек), дълга антерия с къси ръкави, подобни на кримските татаркини, контош, обшит със сърма, кушак (пояс), мамука (забрадка), фес, обвит с чембер и най-горе голям шал. На краката терлик (един вид чехли) и зимно време лалъни. По-после почнали да обшиват феса с разни украшения. По-богати тургали на феса желтици, тас тепе. Около шията тургали огърлица от маргарити, махмудиета и др. По-после се изхвърли антерията, като употребили шалварите, които се носят до днес. Най-горе - шала. Лицето се мазало с белило, червило, както и с бенки.
Телосложението у мъжете е правилно, среден ръст, широки гърди, силни ръце и крака, мургава кожа, голям нос, повече брюнети и пъргави. Момите са красиви, кожата е бяла, валчесто и пълно лице и развити гърди. Момата не се крие сега от момъка; когато говори с него покрива устата с пръсти. По характер гагаузинът е весел и щедър, даже разсипник; той е много гостоприемчив. Докачен в честолюбие, защитава се до смърт. Търпелив и безстрашен. За да докаже безстрашието, предприема най-опасни работи, даже с нож се наранява за да покаже, че не е малодушен. Такива наранявания неведнъж са ставали във Варна при весело настроение. Имало даже случаи, дето гагаузите си отрязвали месо от кълката си, за да покажат безстрашието. Чупвали с ръце джамовете на прозорците и строшавали със зъби стъклени чаши. Такива работи са били нещо обикновено, както показват следните стихове от гагаушка песен:
Миханее вармалъ
Тезкяхтара чатмалъ
Кадехи кърмак
Елини сармак
Ховардая, ховардая
Пек намдър
(т.е. да се отива на механата, да се закачи тезкяхтарина, да се чупи чаша, да се завие ръката на ховарда (гулайджия), това е много славно).
В семейството мъжът е главата; той заповядва. Жената е послушна на мъжа си. Да се води мъжа по жената, счита се за унижение. За мъжете, които се водят по жената казват "сенин башина кара койор феси" (на твоята глава жената турга феса, т. е. водиш се по жената.
В религиозно отношение гагаузите са фанатици. Най-древните черковни постановления се изпълняват от тях с фанатизъм, даже ако те са криви и против изискването на черквата. Никой не може да ги убеди в противното: бойле булдук, бойле япаджаиз (така ги намерихме, така ще ги направим). Народността и вярата са днес за тях еднозначующи. Това се вижда от следните стихове на гагаушката песен, съставена в навечерието на освободителната война, когато каварненският гражданин Амира със 70 души негови другари са защитавали града Каварна от нападенията на черкези, татари и турци.
Аалеме бе нинем аалеме биз гене гелириз
Християн огруна биз кан дьокериз
(т. е. не плачи майко, не плачи, ние пак ще дойдем, заради християнина леем кръв).
И в последната всесветска война, както говорят, гагаузите са показали безстрашие, особено в атаката.
Автор
Тема: Езикознание; нуждая се от малко помощ! (Прочетена 1125 пъти)