Този материал ми бе изпратен от Проф. Андреев и е най-впечатляващото нещо за мен през изминалите месеци. Горещо го препоръчвам на всички, които са свързани по някакъв начин с науката и research-а, каквито всъщност са повечето ми познати.
"RESEARCH MISCONDUCT" В САЩ И ЕВРОПА. А В БЪЛГАРИЯ?
”Аз си измислях данни, аз си измислях даже цели експерименти”; ”Аз редовно изключвах данните, които не подкрепяха предварително съставените от мен изводи”; “Снимката на стопени туморни клетки в моята публикация не беше правена от мен, взех я от Интернет” - много подобни признания се съдържат в международното анонимно допитване, направено от Office of Research Integrity в САЩ, наблюдаващ над 4000 институции, провеждащи изследвания в областта на биологията и медицината. От отговорилите на анкетата 3,247 начеващи и средно-напреднали учени, около една трета признават че са допускали ‘research misconduct’ в някаква форма.
Случаи на нарушения на изследователската етика са известни отдавна, но през последните 10 години започва да се обръща сериозно внимание на тях. Много авторитетни учени изказаха становище, че структурата на науката е заплашена от непрекъсната, задълбочаваща се, eрозия. Трудно е да се каже в коя страна тази eрозия е най-напреднала, но в САЩ са взети най-много мерки за проучване, оценка и предотвратяване на явлението. Още през 1989 там стартира федерална програма за борба с research misconduct. Под този термин са обединени три вида нарушения: фабрикации, фалшификации и плагиатство. Дефинициите за всяко от тях бяха разширени и допълнително конкретизирани през тази година, като във фабрикациите се включва всякакво ‘измисляне’ на данни и резултати, а във фалшификациите - всякакво манипулиране на научни резултати, включително изменение и/или изпускане на данни. Създаден е подробен правилник, определящ установяването на нарушенията и налагането на административни наказания във всички институции, в които се провеждат научни изследвания.
В Западна Европа и специално в Германия и Англия (Германия бе разтърсена през 1997 от разкриването на голям изследователски скандал при създаването на ‘ваксина’ против ракови тумори) през последните години също бяха създадени правителствени програми и правилници, внасящи задължителни стандарти за санкциониране на нарушения на изследователската етика. Deutsche Forschungsgemeinschaft - основната организация за държавно грантово финансиране на научни изследвания - включи в структурата си специална международна комисия за етичен контрол, а Макс-Планк-обществото - най голямата научна организация - разработи специален правилник за установяване и преследване на нарушенията. В Англия е в процес създаването на ‘Национална комисия за изследователска практика’, със задача да предоставя ресурси за борба с нарушенията и да разследва установени нарушения (като нарушение е включено и дублирането на публикации).
Трудно е да се каже в кои области на науката пораженията от неправомерна изследователска практика са най-големи, но най-много нарушения са регистрирани при изследвания в областта на медицината, биологията, биохимията, физиката, нано-електрониката и екологията.
В сравнение със САЩ, в Западна Европа като че ли повече се акцентира на превантивните мерки и подобряването на изследователския климат с оглед недопущане на нарушения на изследователската етика. Изучават се причините за нарастналата вълна на неправомерна изследователска практика. Като основни такива причини се изтъкват занемарен или бюрократизиран peer-review-процес преди публикуването на научните резултати и стресът, пораждан от изискванията на финансиращи организации за предоставяне на срочни отчети. Може да се каже, че както в Западна Европа, така и в САЩ, е подета кампания за подобряване на институционалните ръководства в това отношение, за организирането на непрекъснат контрол и за допълнително обучение и възпитание на начеващите учени в духа на научната етика.
Ерозиращото влияние и пораженията върху науката в резултат на вълната от нарушения на изследователската етика през последните 10 години тепърва ще се оценяват. Може би тази вълна е свързана с все по-голямото масовизиране и бюрократизиране на научно-изследователския процес като цяло, в който все по-често попадат редови учени със съмнителни качества. Във всеки случай, сега е трудно да приемаш всичко, което четеш в специализираната научна литература, като чиста монета. Като че ли все повече такива ‘учени’ се отдалечават от правилното разбиране за същността на научно-изследователския процес. Аз мисля, че тази вълна оказва твърде дълбоко влияние, не само създавайки подозрения към публикувани научни резултати, но влияеща на цялостния климат на световната научна общност. Мисля, че тази вълна влияе и на привлекателните сили на науката като творческо поприще и може в някои случаи дори да се отрази на кариерата на даден учен.
Тук искам да направя отклонение и да разкажа за моя личен опит от сблъсъци с research misconduct през моята научна кариера като химик-органик, специализирал се в областта на химията и технологията на въглищата. През 1976 получих възможност да работя една година като пост-док - хумболдтов стипендиант в прочутия Max-Planck-Institut für Kohlenforschung. Този институт е създаден от известния Фишер (съавтор на Фишер-Тропш-овата синтеза на течни горива), в него са били разработени технологиите за хидрогенизация на въглища, благодарение на които Германия получаваше бензин по време на войната. Непосредствено след войната директор на института става прочутият Карл Циглер, който изменя коренно тематиката. В института се създават прочутите Циглерови катализатори и технологията за получаване на полиетилен. Когато аз отидох там, това всъщност беше един институт по металорганични съединения и катализ на полимеризационни реакции. Директор му беше Гюнтер Вилке, наследникът на Циглер, откривател на найлон-12. Вилке имаше идеята да се използват алкалиметалорганични реакции за редукционно втечняване на въглища. А аз само няколко години преди това бях защитил кандидатската си дисертация в БАН в тази област. Та Вилке беше създал нова лаборатория за тази цел (която всъщност единствено съответстваше на названието на института), за шеф й беше подбрал един Ханс Хомбах - току-що защитил докторска дисертация, също в тази област. Хомбах беше предал на Вилке един доклад, в който се съобщавали изключително обнадеждаващи резултати - след една специална обработка с бутиллитий въглища ставали на 90% разтворими в пиридин. Когато ме прие за пръв път Вилке ми каза, че моята задача е да възпроизведа резултатите на Хомбах и да работя заедно с него за оптимизирането на тази обработка. Добре, но аз не можех да ги възпроизведа - в най-добрия случай получавах разтворимост около 45%. На третия месец написах един доклад до Вилке, в който заключавах, че резултатите на Хомбах са невъзпроизводими. Това, естествено, влоши отношенията ми с Хомбах, който в началото беше много добре разположен към мен. Започнаха разследвания, дълги проверочни експерименти, оказа се че съм прав. Вилке уволни Хомбах като му забрани да прави всякакви публикации по резултатите. Междувременно бяха изминали 6-7 месеца от моята специализация. Продължих да работя по темата (което беше грешка) с надежда, че все пак, може да се намери някакъв алтернативен способ. Всичките ми усилия показваха, обаче, че този път е безнадежден. Когато, след една година, Вилке ме прие на прощална визита, аз му казах че съм много притеснен, че едногодишната ми работа не можа до доведе до поне една публикация, че се страхувам че моите шефове в БАН остро ще ме критикуват като се върна. ”Вие направихте нещо много по-съществено от една формална публикация, вие предотвратихте публикуването на една научна измама” - каза ми Вилке. За съжаление, обаче, моите шефове в БАН не можаха да разберат това като се върнах, колкото и да се стараех да им го обясня. ”Тук има нещо гнило, и отрицателните резултати могат да се публикуват” - намекваха ми те в продължение на дълги години.
През 1990 получих покана да работя една година в Lehigh University в Пенсилвания по един голям проект за получаване на течни горива от въглища, финансиран от Department of Energy на САЩ. Но на следващата година, след като американците бързо спечелиха първата война с Ирак, финансирането на този проект беше спряно. Тъкмо неохотно се канех да се връщам в България, когато получих покана от Университета на Охайо да работя по проект за обезсярване на въглища (във връзка с екологията). Ставаше въпрос за един нов, все още непубликуван, метод за отстраняване на сярата на въглищата посредством каталитична обработка с етанол. Когато отидох в Chemical Engineering Department, където беше създаден метода, се оказа че това било направено от един гостуващ пост-док - индус под ръководството на двама професори. На индуса, обаче, изведнаж се наложило да се върне безвъзвратно в Индия тъй като жена му се разболяла от рак. Професорите-ръководители бяха много въодушевени от метода - имало отпуснати много пари по гранта след като отчели (въз основа на данните на индуса), че по този начин можело да се отстранява 95% от сярата на въглищата. Та моята задача беше да заменя напусналия индус като продължа да работя по метода до технологичното му оформяне. По-малко от два месеца ми бяха необходими за да разбера, че този индус е заблуждавал лековерните и незадълбочаващи се в работата професори. Стигнах до заключение, че метода е трудно приложим технологически и че по този път би могло да се отстранява най-много 50-60% от сярата на въглищата. Професорите не искаха да повярват - допускаха дори, че аз съм неспособен да възпроизведа отчетените резултати. Последва специално назначена арбитражна проверка от един институт в Кентъки. Накрая официално се потвърди че аз съм прав. Получих даже благодарности. Но за съжаление, на следващата година нямаше основания грантът да бъде продължен…
Не знам доколко моите истории имат статистическо покритие, но в моята изследователска практика съм се сблъсквал два пъти с research misconduct по начин, дал отражение върху цялата ми научна кариера. Да не говоря за многобройните по-дребни случаи, които съм имал възможност да наблюдавам.
Така или иначе, в САЩ и Западна Европа все по-силно започва да вее вятърът на отпора срещу нарушенията на изследователската етика. А как е положението в България? Нима у нас не съществува този проблем? И дали този проблем не е свързан с цялостния проблем на бюрократизиране и безплодност на българската наука?
В България няма статистически данни за констатирани нарушения на изследователската етика, още по-малко съществуват етични правилници и институционално преследване на нарушенията. Впечатленията ми от близо 30-годишната ми работа в БАН ме карат да мисля, че реалното разпространение на research misconduct в България е по-голямо отколкото в САЩ и Германия. В България research misconduct остава по-лесно незабелязан. Няма да се ровя в комунистическото време, когато виден академик публично уверяваше обществеността по време на Чернобилската авария, че в България нямало наднормена радиация. Но не мога да не си спомням за доста разпространената практика един и същи изследователски материал да се публикува два пъти - един път на български в България и втори път в чужбина на чужд език. Спомням си, например, как един колега, след като получи вест че ще бъде командирован на един симпозиум в чужбина, сглоби набързо един постер изцяло на основата на публикувани работи (и не само негови!) и се представи с него като с нови, непубликувани резултати…
Тъй като не разполагам със статистически и други данни, бих искал да обърна внимание на тези спесифични особености на организацията на българската наука, които са добра предпоставка за процъвтяване на research misconduct:
* Бюрократизирана, а в много случаи и корумпирана, система на рецензиране (peer-review процес).
Примери много: Националният фонд за научни изследвания не е в състояние да открои ограничен брой най-добри научни проекти и практически средствата се разпределат ”на калпак”; Като правило, дисертанти и хабилитанти са в състояние да предопределят кои да им бъдат рецензентите; Предпубликационното рецензиране на статии, доклади и постери е силно формализирано, а често въобще липсва. Възприетата на Запад практика публикуването да се ”разрешава” от дисертационни ръководители, завеждащ катедри и директори не се прилага у нас.
* Формализиране на оценката на научните постижения и силно обвързване на научното израстване с бройката на научните публикации.
Неофициално, масово се използват критерии като напр. 5 публикации за обуславяне на кандидатска дисертация, или 20 публикации - за докторска; Формалната бройка публикации се е превърнала в основен фактор при научното израстване. Убеден съм, че една спесифична причина за нарушения на изследователската етика у нас е силният стремеж бързо да се натрупа необходимата бройка публикации.
* Размиване на научната йерархия и неспазване на принципа за научно ръководство на нехабилитирания учен.
* Много постове на ръководители на институти, катедри, секции, и проекти се заемат от лица без достатъчен научен и морален фундамент (понякога дори нехабилитирани).
България е на едно от първите места в света по брой на хабилитирани учени на глава от населението. Но хабилитацията у нас се е давалвирала като израстване до отговорности, включително морални и етични. Не на мястото си ръководители лесно забравят, че трябва да бъдат и учители по научна етика.
Колко български университети и институти имат писани ‘етични кодекси’, имат разработени правилници и органи за контрол на правомерна изследователска практика? Понастоящем корпусът на академиците и член-кореспондентите на БАН е без никакви отговорности и функции в управлението на БАН и на българската наука като цяло. Биха могли да проявят дейност поне в тази насока като осигурят ресурси за етичното възпитание на учените и система за контрол на нарушенията.
У нас науката е твърде бюрократизирана и научната кариера - формално обвързана с трупане на научни публикации. Но публикуването е голяма отговорност. ”Добрата” новина е, че изключително голямата публикационна активност на българските учени в голяма степен не се отчита от международните центрове за научна информация; до голяма степен тя се явява ”шум” в световния информационен поток. Тя е само за вътрешна консумация и служи за формално научно израстване. За съжаление, такъв подход още в зародиша си е неетичен.
Лазарин Лазаров
Доктор на химическите науки
Линколн, Небраска
Автор
Тема: Етиката в науката... (Прочетена 4952 пъти)