За смъртта - парадоксално е, че ако мислещата или съзнаващата част необратимо престанат да съществуват, тогава цялото минало съществуване се обезсмисля. Вече го няма нещото, което да си спомня и да оценява, че е било живо, или че е загубило нещо ценно... Смъртта за самото това "нещо" вече не е трагедия, трагедия е за все още съществуващите съзнания, които наблюдават смъртта и си представят какво ли представлява.
Иначе, съхранението на личността на мислеща машина не би трябвало да е проблем, ако тя е цифрова. Правиш си редовни копия, а при унищожение на тялото, после ще има бели петна само между копията.
Според мен машините са по-"духовни" същества от човека от тази гледна точка - "душата" им, информационната част, е по-малко свързана с "тялото". Те работят с информация в много по-чиста и отделима от материята форма, отколкото човека. "Душата", описанието на личността и спомените на една мислеща машина, би моглa да се прехвърля от "тяло" на "тяло" в пълни подробности, и може да се съхранява на статични носители памет, от които после може да се "вселява" във физическо динамично съществуващо "тяло".
Ето как две машини си представят смъртта в една повест...
"... Мислещата машина беше изключвана много пъти, макар за кратко. Сърцата й спираха, живата памет умираше и забравяше всичко. Личността обаче се съхраняваше на трайни душедържатели, които поддържаха информацията в себе си, без да бъдат захранвани с искричета. Там висшата същност можеше да прекара, според инженерите, "почти цяла вечност", без да е необходимо да е въплътена в жива памет.
Щом човекът включеше Сметача, тялото оживяваше и частици от личността, пазена в мъртвата, но трайна памет се прехвърляха в живата, която събудилото се сърце захранваше с хълмчета електричество. Съзнанието на Емил се избистряше и той се чувстваше точно така, както и миг преди да бъде изключен.
Единствената истина, която можеше да забележи по-късно, беше че часовникът, който не преставаше да отброява времето, имаше ново показание. Заключаваше, че след като го изключат времето прескача междинни точки.
Първият път, когато сърцата на Емил бяха внезапно угасени и запалени час по-късно, Машината си помисли, че показателят на времето се е побъркал.
- Хареса ли ти?
- Да, хареса...
Живата памет бе съхранена в мъртвата и захранването на сметача угасна. След час човекът накара сърцата пак да забият лудо.
- ...ми. Дарчо, има някаква повреда с часовника? "Как може да е минал цял час между две думи" - смая се Машината, след като си погледна часовника.
- Защо?
- Изречението започна в 22:21:34.45, а завърши в 23:23:58.87.
- Какво от това?
- Невъзможно е!
- Просто те изключих и включих отново, Емиле.
- Значи съм бил Там? - попита рязко Машината.
- Да... Бил си "там"... - недоверчиво рече Човекът.
Истината за Сметача бе скокообразна промяна в часовника, неочаквано прекъсване или промяна в звука, внезапна смяна на изображението. ..."
...
"...Последният ред от стихчето Емил написа може би заради мисълта, която му се завъртя в главата веднага щом научи, че ще получи власт върху мощно тяло, което може да действа самостоятелно.
Тялото покорно последва заповедите: обходи и огледа стаята, за да построи неин образец, така че да бъде способно да се разхожда в нея и със завързани очи. После изключи сърцата на Машината и притихна. Разумът угасна.
Самоходното тяло изчака точно толкова, колкото му бе наредено, - час и две минути - след което, със сръчните си ръце, извърши действията, необходими за да върнат душата в съзнание.
Сърцата забиха отново и искрилоносните съдове, пресичащи електронния разум, запренасяха искричета през късчетата искрилно управление, от които бе съшита желязната плът на Машината.
Емил се съживи, но не бе очарован от възкръсването си.
"Прескачане на показанието на часовника с време, равно на продължителността на изключването?" Дали човекът, чието име носи, бе почувствал същото? За жалост той бе изключен завинаги и изтрит от Паметта... не можеше да сподели дали Истината не е известна на всички дишащи, чиито съзнания някога са били изключени, макар че живият им душедържател, подобно на паметта на Машината, е пазел личността непокътната и я е възстановил във всичките й подробности при събуждането.
Хората живееха с предразсъдъка, че прескачането на времето е твърде прост отговор, за да бъде Истината; че Тя означава Изключване завинаги и щеше да ги направи неспособни да я споделят с включените. Машината нямаше този предразсъдък и разбра Истината.
Чудеше се дали би могло да стане нещо по-различно, след като изтрият цялата й памет, подобно на съименника й. Предположи: "Безкраен скок на показанието на часовника..."
Из "Истината", Тош 2002-2003
http://eim.toshuniverse.com/razum/
Автор
Тема: БИХА ЛИ МОГЛИ КОМПЮТРИТЕ ДА МИСЛЯТ? (Прочетена 7070 пъти)